Завръщане към корените
Корените - от там идва животът; от там тече кръвта във вените на всеки човек; от там се храни вековното дърво. А родът - за него ние сме продължението на времето и на неговият културен, исторически и духовен Път. Род значи съвкупността от поколенията с еднаква кръв. Само думата “род” сякаш носи топлина, уют… И това е вярно: родът и корените са силната връзка на хората между поколенията; огледало между живите и мъртвите; връзка за принадлежност и идентичност, за гордост; чук за действие в силната ръка на днешния народ - опита на нашите предци, техните мисли и идеи!
В днешно време, когато светът е сякаш “мъртъв” и обзет от технологиите на сивото ежедневие, поднесено със студен бетон и кристално желязо, много хора се чувстват изгубени. Изгубени във вихъра на модерния свят - свят без култура и душевност, много от хората са в търсене на своята идентичност. В търсенето те все повече намират смисъла и пътя на предците - те сякаш “четат” по кожата си, която отразява синкавината на вените, общата кръв на този род и корен. И тенденцията на тези случаи на завръщане към корените нараства. Тя сякаш дори се превръща и в глобален феномен. Общата идея: да се доближиш до миналото; да усвоиш знанието и връзката между “двата свята” и да ги приложиш в днешния забързан свят. Защото това е народът.
Да, хората са пълни с енергия - сила, преминаваща през поколенията; една златна нишка между вековете и историята. И да, родът и корените му, които с годините се превръщат в цяло дърво, което дори дава плодове, са ценност, която не можем да отречем. Енергията в нас е радост на едни; плач на други; огнена любов; раздираща самота; войни и преселения; но едно я прави толкова силна! Един е отговорът на въпроса:
“Колко силни са корените?
Във всички култури и народи, без изключения, родовите корени се нареждат сред божествените дарове. В тях по някой път се крият традиции от стотици години. В други случаи те са основният фактор за социалното развитие и интеграцията. Едно е общото между тях: енергията, преплетена в кръвта ни - кипяща; вряща; жадуваща за живот и открития. Енергията, даваща ни чувството на принадлежност и свързаност с дедите, е допринасящ фактор за по-доброто разбиране на Аз-а и неговата роля в живота.
А ролята ни също е утвърдена, и то не от сега или отпреди два-три века. Ролята на новото поколение на един народ е опазването му. Ролята на новото поколение е да се придържа към ценностите на родното.
Пример за родовата принадлежност и търсенето на спасение на рода е този на тракийските и малоазийските бежанци от Беломорска и Одринска Тракия, както и от Мала Азия. И двете групи имат обща цел - да запазят тази златна нишка; кръвта на дедите си. Но и двете групи се доближават по още едно: тракийските и малоазийските бежанци са българи! Те винаги са били такива. Винаги в тяхната кръв, претърпяла и кръвосмешения, лишения и нищета, е била енергията на българското: завещанието на хан Кубрат да бъдем единни в най-тежките дни; кървавият меч на Аспарух; величественият Царевец; конският тропот; златната корона на цар Симеон; на Калоян; хилядите позлатени книги и свещенни текстове, родени в манастирите; копията на знайните и незнайните воини; хайдушките пищови и страха на “глупци неразбрани” - всичко това е България! И във всичко това е коренът български - на родовата памет и на заветът на нашите прадеди!
А кои са тези българи? Защо ги наричат тракийски и малоазийски… бежанци?! Историята ни води в областите на град Балъкесир. Според съществуващите сведения за там повечето от българските села - които са били наистина много - се появяват сякаш изведнъж. На картата се появяват и имената на селата Коджа бунар и Мандър. Основателите му са преселници от Чирпанско, Старозагорско, Елховско. Дядо Петко Шишмана - един от най-уважаваните в едно от селата - Балъкесир, починал на цели 125 години през 1879, разказва на Тодор Доросиев - учител в другото село, че и родителите и дядо му са родени в Коджа бунар, а прадядо му дошъл от Българско на десетгодишна възраст заедно с баща си, майка си, братята и сестрите си. Представяте ли си?!
Да, има сведения за преселвания на българи от XVI, XVII, XVIII век, чак до Освобождението! И да, българите са изминали тези стотици километри само за запазването си; за запазването на българското в червената им кръв! Защото зверствата в Българско са огромни - и местната управа, и кърджалиите, както и разбойници и грабители, са тормозили бедното българско население. А българите, търсещи спокоен живот, прехрана и бъдеще за децата, тръгват на юг и решават да се заселят там - Тракия, Мизия, Анадола… Сякаш свещенни места за тези българи!
Такава е и тъжната съдба на тракийците, пръснали се из цяла Тракия през тежки времена. Десетки, даже стотици български села! И едно нещо ги е крепяло. Онази златна нишка - кипящата енергия и силата на корените. Тя сякаш е като вроден инстинкт; като начин за опазване и съхранение на ценност, вяра. Тя е в народните песни; тя е в историята. Такива преселения са водени от голяма воля и сила, не от слабост! И тук не говоря за неколцина българи. Това са стотици хиляди българи, пръснали се, но не забравили, че са “българи” и че в кръвта им тече силата на Аспарух и на царя Самуил. Пръснали се по чуждите земи, те ще се върнат. Защото камъкът си тежи на мястото!
Опазването на корените е траело векове наред за тракийците и малоазийците. Години наред българите, далеч от поминъка и майчините планини и гори, се запазват успешно. Запазват българското и с достойнство казват: “Ние сме тук! Ние сме българи!”, независимо от гоненията и там. Не мога да побера в главата си какво са си мислили всички тези достойни българи-пазители на рода и на родното! Не мога да си представя дори пламъка в очите им… Зная само едно: това, което са направили, е достойно и велико; цял един паметник на опазването на българщината през вековете, защото това е бил пътят. Това е и силата на корените!..
Сещам се, пиша, чета и настръхвам. Това е толкова много енергия на едни две места - и то не толкова далеч от земите на Аспарух. И търпението е играело ролята. И силата на духа на тези българи. Защото след Освобождението те отново се връщат в познатите поля, там където житото е златно; и при прохладните гори - места на вековни и кървави битки; край чистите реки и езера, където водата блести като диамант. Добруджа, Софийско, Пловдивско, Ямболско, Варненско, навсякъде - всички български земи, пропити с нашият род, нашите корени и традиции, отново ще бъдат техни! Това е завръщането към корените! - Един подвиг, който сякаш сме забравили в днешно време. Подвиг и ясна мисия на стотици хиляди българи, за които в Освободена България само няколко години по-късно, вече се говори. И борби за Национално обединение се водят… за тези българи! За този български род и енергия!..
Кои сме ние българите? И защо притежаваме такава духовна сила?!
Питам се и не мога да опиша чувството, когато осъзнавам, че българинът тогава е бил готов да загърби и парите, и нивята, и покривът над главата си, само за да запази едно нещо в “джоба” на душата си - българският корен; самоличността си. Защото това да бъдеш тук и сега и да говориш; да пееш - не е магия. Това е мисията на рода; мисията на корените! Без тях ние едва ли щяхме да бъдем родени и научени да ги почитаме. А това е много важно.
Когато се научим да пазим корените си и с почитание да поднасяме цветя за тези, без които нямаше да бъдем тук, тогава ще я има България! Защото корените и родното са ни водели през всички тези тринадесет века; забивали са се като меч в скалите. Българското винаги ще тече в кръвта ни. От нас зависи дали ще се учим от всички тези достойни българи - пазители на корена български. От нас зависи дали с достойнство ще носим техните имена в бъдещето на България!.. Родната памет ще бъде жива! С този текст искам да поднеса цялата си енергия и почит към тези знайни и незнайни българи - към тракийците и малоазийците: бежанците, тръгнали си от България, не за да я забравят, а за да я запазят в сърцата и душите си.
Поклон пред вас, светци и пазители на корените и българският род!


Коментари
Публикуване на коментар